Слънчевите петна са най-дълго наблюдаваните и най-трудните за разбиране активни явления на Слънцето. Те са тези, които превръщат Слънцето от божество в реален астрономически обект. Тяхното откриване и изучаване е може би най-болезнената част в прехода от църковната догматика на Геоцентричната система към Хелиоцентричната система.

   И до днес спорът за първенството на откривателя им не е решен еднозначно. За тази титла се борят астрономите Фабрициус, Галилей, Шайнер и Хариот, които наблюдават слънчеви петна с телескоп почти едновременно през 1611 г.

   Данни за наблюдавани слънчеви петна, обаче, има от много по-ранни епохи. Най-старото сведение е на Теофан Атински /ученик на Аристотел/

и датира от 350 г. пр.н.е. От 23 г. пр.н.е. до средните векове в Китай се провеждат системни наблюдения на слънчеви петна. В корейски, японски, руски и арабски хроники също се споменава за нееднократни наблюдения на големи петна.

Тук става дума, естествено, за наблюдения с просто око, обикновено при изгрев или залез на Слънцето или през тънки облаци и то на големи слънчеви петна, които могат да се забележат без увеличителен прибор.